Боли ме за един човек. А дори не го познавам. Искам. 

Но аз не питам, преди сам някой да пожелае да ми каже. Преди да има вяра в мен и да чувства, че може да се довери. За да сподели каквото и да е. Затова си мълча. И чакам, когато е готов, този човек ще дойде при мен. 

Това ме кара да се замисля. Аз съм толкова открита! Опасно ли е? 
Просто имам нужда да споделям. Да товаря и друг с личните си драми. Не знам грешка ли е или не. Може би лош навик, който обаче както ми е пречил, така и ми е пазил гърба. 

Има хора и хора. Едни са като теб, други - по-иначе. Уважение! Това трябва, да уважаваш личното пространство на човека срещу теб. Това научих през краткия си живот и приятелствата, на които се радвам. Любопитството е краста. Кара те да човъркаш не където ти е работа. 

Трудно е, да искаш някак да помогнеш, да виждаш, че има проблем, а да не можеш нищо да направиш. Да не се месиш.

Просто чакаш и даваш подкрепа, ако я поискат. Съвет, ако поискат. Мнение, ако поискат. Ако не, просто си там някъде, наблизо. 

Когато са готови, ще дойдат при теб. И ще подадеш ръка, защото вече ще са я поискали. 



Искам просто да кажа, че съм тук.

но на кого?
ТИя хора...да не би другите да са с телепатични способности? Кажи го на когото трябва...докато не е късно. ДОри да не те разберат. Опитай, внимателно.